Наистина какво лошо има в това ние хората да увеличим средната продължителност на живота си до 150 години, минималния ни коефициент на интелигентност да бъде 130-140, да понижим вероятността да заболяваме от неизлечими болести като рак например? Звучи много добре нали? В това няма нищо лошо. Но само на пръв поглед…
Малко ще се отклоня и ще се спра по-подробно на коефициента на интелигентност (IQ). Както се вижда от следната графика, в момента средното ниво на IQ при хората е 100. Около 50% от хората са в тази зона. 25% от хората са с по-ниско, а другите 25% с по-високо IQ:

Ако искате да разберете какво е вашето IQ, погледнете тази тема. Препоръчвам ви да се пробвате с втория тест. За съжаление е само на английски, но е много подробен, изчерпателен и подобаващо сложен. Да, наистина би било много добре, ако всички бяхме много по-интелигентни… Обаче има една особеност. Преди време бях чел за един човек, не си спомням името му, който имал най-високото IQ, измерено някога. Над 225. Но никога не направил нещо значимо през живота си. Живял напълно нормален и обикновен живот. Не се отличил с нищо друго. Така, че зависи от конкретния индивид дали ще се възползва от заложбите си.

Ще се спра по-подробно и на причината поради, която стареем. Наскоро гледах документална поредица на BBC, която се нарича „How to build a Human“. Ето как беше обяснен този въпрос. Малко след формирането на нашата планета светът е бил много по-различен. Почти цялата част от повърхността на Земята е била заета от световния океан, а атмосферата е била пълна със смъртоносни газове като въглероден-двуокис. След време във водата са се образували едни бактерии наречени зелено-сини водорасли, които по някакъв начин се научили да извличат енергия чрез фотосинтезата. Поглъщали вредните газове и изхвърляли кислород в атмосферата и водата. Средата била идеална за тях, те се разпространили повсеместно в благодарение, на което атмосферата започнала да се пълни с кислород. По-нататък се появили множество едноклетъчни организми. Един от тях бил микробът митохондрии. Той от своя страна имал способността да произвежда енергия като разгражда кислород. В един момент митохондрият бил погълнат от друга по-голяма клетка и двете единици заживели заедно в симбиоза. Клетката доставяла на митохондрия кислород, а той като го разграждал давал на клетката енергия. Днес митохондриите са съставна част на всяка наша клетка.

Какво друго знаем за кислорода освен, че без него не можем да живеем? Това е експлозивен, високогорим ерозивен газ. Всички знаете, че металните предмети оставени изложени на кислород дълго време, започват да ерозират. Нещо подобно се случва и в нашето тяло. Когато митохондрия разгражда кислорода и произвежда енергия, като отпадък изхвърля свободни радикали. Те пък от своя страна имат способността да повреждат гените в клетките. Докато ние вдишваме кислород за да живеем, той ни убива малко по малко. Органите ни, които са най-снабдени с кислород са и най-податливи на неговата ерозия. Тук идва въпросът, но как през последните 1000 години при това положение човешкият живот се е увеличил почти двойно? Тялото ни има естествена защита от свободните радикали, като отделя специални молекули, които имат способността да улавят и неутрализират свободните радикали. Но за съжаление те не успяват да уловят всички от тях и в течение на времето пораженията им се натрупват, а производството на тази молекула в един момент намалява. Това води до стареенето. Има още един естествен начин да се борим със свободните радикали, като консумираме повече анти-оксиданти, като например витамините А, С и Е. Възможно е чрез генното инженерство да направим гените си по-устойчиви на свободните радикали или пък да увеличим концентрацията и производството в организма на молекулата, която ги неутрализира. Това съответно ще доведе до по-голяма продължителност на живота. Учените вече работят в тази насока и имат първоначални успехи. Увеличили са живота на лабораторни мишки двойно над нормата. Не би ли било хубаво и ние да увеличим още живота си? Така ще бъдем свидетели на много повече събития по време на житейският си път. Но пък увеличаването на живота би могло да доведе до пренаселеност. Все пак мисля, че можем да се справим с това, ако положим повече усилия и променим начина на експлоатиране на средата, в която живеем. Обаче увеличаването на капацитета на нашия живот не означава автоматично, че ще се възползваме от това. Остават рисковете от катастрофи, бедствия, болести, които ще съкратят живота ни. Съдбата си остава основен фактор. Ако има съдба…
В бъдеще ще е възможно да се отглеждат органи от гените на даден индивид, които ще бъдат напълно съвместими с организма му. Няма да има възможност да бъдат отхвърлени, защото ще носят същото ДНК като другите съставни части на организма. Това е супер. Ако нещо се случи с нас и някои от органите ни откажат или се повредят, ще можем да ги заменим с резервни части. Това е клонирането на органи чрез използването на стволови клетки от човешки ембрион. Тези клетки имат способността по време на растежа си да се превърнат във всеки един орган на организма ни. Проблемът е, че могат да се вземат само от човешки ембрион. Методът е следния: взема се човешка яйцеклетка, премахва се генетичния материал в нея, взема се ДНК от тъкан на пострадалия и се инжектира в яйцеклетка и тя се стимулира да се дели чрез химикали. Започнали са опити с човешки генетичен материал и има частични успехи. Почти пълен успех има при една лабораторна мишка, която е била със счупен гръбнак. Чрез метода е била създадена гръбначно-мозъчна тъкан, имплантирана в мишката и тя почнала да движи задните си лапи. Не би ли било прекрасно някой ден да има възможност да се отстраняват неизлечимите травми, които сега оставят хората инвалиди?

Но какво мислите за клонирането на цели хора? Отдавна клонирането на животни стана лесно като детска игра. Какъв е смисълът от клонинг – напълно идентично физиологично копие на един организъм? За мен никакъв и съм категорично против. Усъвършенстването на видовете идва чрез тяхната диверсификация. Произвеждането на идентични копия води до еднообразие и пречи на еволюцията. Против съм и когато даден човек бъде изгубен за света преждевременно поради някакъв инцидент, той да бъде възкресен чрез клониране от запазен генетичен материал. В края на краищата манталитета на един човек се формира в течение на времето, зависи от много фактори и е неповторим и строго индивидуален. Дори да се създаде точно генетично физиологично копие на починал индивид, манталитета му няма да бъде същия. Умствено той ще бъде някой друг, съвсем различен човек.

Наскоро четох, че учените са успели да въведат в ембрион на свиня гени от фосфоресцираща медуза в резултат, на което родилото се прасенце започнало да свети при облъчване с ултравиолетова светлина… За мен това не е прасе. Прасетата не фосфоресцират. И медуза не е. Това е нов вид животно. Някакъв мутант. Теоретично е възможно в човешки гени да се внесе генетичен материал от друг животински вид и да се получи нов вид (представяте ли си кентавър на живо?). Абсолютно съм против. Ако това започне да се прилага масово, ще бъде краят на човешкия вид. Земята ще бъде населена от мутанти, а хората ще спрат да съществуват.

Има още нещо, относно генното инженерство, което ме притеснява. Възможно е то да се превърне в скъпа услуга, която ще могат да си позволят една много малка част от хората. Тогава какъв ще е ефекта му върху еволюцията? Никакъв… Няма да има смисъл. За да успеем да ускорим еволюцията си чрез собствените си средства и възможности генното инженерство трябва да бъде всеобхватно и широко-достъпно. В никакъв случай не трябва да се допуска дискриминация спрямо хората появили се на този свят по естествен начин. Може примерно в учрежденията броят на работниците да се определя на база съотношение между генно-модифицирани/естествени индивиди в обществото. Необходимо е да се съгласуват и строго определят манипулациите, които могат да бъдат извършвани чрез генно инженерство, а отклоненията да се наказват.

Изводът ми от тези размишления е, че одобрявам генното инженерство, но при определени условия, които не трябва да се нарушават. Наистина би могло много да ни погне с неща, с които в момента се справяме трудно или са ни невъзможни, но също така би могло и да ни унищожи.

Трудно ми е да опиша как музиката им се изливаше от огромните тонколони. Силна, тежка и безкомпромисна. Най-силно се размазах от удоволствие, когато свиреха 2 от любимите ми техни парчета: In the name of tragedy и Killed by death. За първото казвам, че звучи като бръмчене на Harley-Davidson при ниски обороти – мощно и ритмично. Когато свиреха второто парче се размазах тотално. През цялото време скачах или си въртях главата докато не започне да се откача. Едвам гледах от кеф, бях в екстаз. Много силно и приятно усещане изпитвах. По средата на концерта барабаниста направи към 10 минутно drum solo, което буквално разтърси стадиона. По едно време едни диви металисти си устроиха пого. Един от тях се блъсна в мен, ядосах се и го позасилих далеч от мен. Наложи все пак да се приместя по-назад. Гадно беше. Отишъл съм да се кефя и да куфея, а не да се блъскам и да се бия.

Една от песните, които изсвириха Motorhead – Whorehouse Blues, беше много интересна, защото Lemmy само пееше, а барабаниста и китариста свиреха на акустични китари. Закриха концерта с по-старите Ace of spades и Overkill, но аз вече нямах достатъчно сили да куфея. Стори ми се ужасно кратък – беше само час и ½. Исках още, исках да продължат да ме размазват докато нямам сили да стоя на краката си. Жалко, че не изсвириха още 2 много любими за мен парчета – Orgasmatron и I am the game. Когато свърши си взех една бира и седнах на стадиона за да я изпия и да си почина, обаче по едно време от охраната ме изгониха. Излязох и продължих по пътя да си пия бирата. Край стадиона има ужасно много хора, нямаше свободни места и реших да отида в центъра на Каварна, където да седна на някое заведение и да продължа с бирата. Така и направих. Но по едно време ми омръзна да стоя там и тръгнах да се разхождам из Каварна. Цяла нощ се шляех. Върнах се и до стадиона, където имаше много капанчета и седнах да хапна. За съжаление полицаите им бяха забранили да продават алкохол и нямаше как да си взема бира. После продължих да се шляя насам-натам. Сутринта като отвори едно кафене седнах там да убия времето докато дойде време да се кача на автобуса към София. Седнах на една маса с един метъл, който също е бил на концерта и се заприказвахме за музика и обменихме опит от концертите, на които сме били. Стана приказка, приятно беше. Стана 9:30 и дойде време да се качвам на автобуса. По време на пътуването почти спях. Не успях да се отпусна нормално и като се върнах, се чувствах ужасно изморен, но напълно доволен. Вечерта брат ми празнуваше рождения си ден и продължих с бирата…

Преди концерта на Motorhead тази година бях на още един голям концерт. На 4.06 в София свиреха Iron Maiden.

Естествено не пропуснах събитието. Много е хубаво да отидеш на концерт на такава известна и велика група, но не останах с много добри впечатления. Много добре свиреха, но постоянно нещо липсваше. Хареса ми да слушам на живо The Trooper, Hollowed be thy name, The Number of the beast и другите, които свиреха, но ми се струва, че подходиха твърде профисионално към концерта. Дойдоха, свиреха, свършиха си работата и си заминаха. Не останах доволен, както на предишните концерти. А при мен ги нямаше премеждията от концерта на Motorhead. Същия ден бях на работа и вечерта просто с колегите отидохме на стадиона да гледаме концерта.

Като стана дума за другите концерти, на които съм бил, сега ще ги класирам според впечатленията си

1. Metallica. Невероятно е да отидеш на концерт на любимата си група. За мен те са номер 1. С всяко едно парче, което свиреха, за мен се сбъдваше по една мечта. Направиха и страхотно шоу, имаше всичко – соло на китарите, соло на барабаните, James си играеше с публиката, имаше светлинни и звукови ефекти, пиротехника, изстрелваха ракети, докато свиреха Fight fire with fire, от 2-те страни на сцената горяха високи огньове. Публиката пееше заедно с певеца. Беше страхотно да викаш заедно с всички на стадиона примерно Come crawling faster, obey your master… Всички заедно изпяхме целия текст на Nothing Else Matters, даже заглушихме тонколоните на стадиона.

2. Apocalyptica. Не само защото свиреха много песни на Metallica. Раздадоха се по време на всяко парче, свиреха със страст. A и направиха много добро шоу. Бяха в пълен състав – 4 виолончелисти + барабанист. Докато свиреха държаха виолончелата си пред себе си и се разхождаха с тях, вдигаха ги зад врата си и продължаваха да свирят. Няма да забравя как Ейка Топинен застана пред барабаните и започна да забива по тях с лъка на челото си. Размазаха ме напълно. За разлика от Metallica изсвириха Seek and Destroy. Един от тях поде началните акорди на парчето, спря се и извика: Hey, what’s this? Публиката извика от удоволствие. После продължиха. Когато правеха една от паузите си, всички тропахме с крака по дървения паркет на залата, щяхме да я съборим. Певци нямаше, ние ги заместихме. Докато свиреха Nothing Else Matters, всички пяха. Просто беше страхотно от началото до края.

3. Motorhead. Изпитах невероятно удоволствие, див кеф когато свиреха In the name of tragedy и Killed by death. Разбиха ме и ме разтърсиха.

4. Black Sabbath. Бате Ozzy пя много добре. Хареса ми да го гледам как скача и куфее. Свиреха много добре, не направиха кой знае какво шоу, но останах доволен.

5. Iron Maiden. Много добре свиреха, но това беше. Дойдоха, свършиха си работата и толкова. Отидоха си без да ги интересува дали публиката е доволна. Невероятно е да ги видиш на живо, но това не е достатъчно.

И така, това са всички концерти, на които са бил. Искам още, но като, че ли не останаха групи, които да дойдат. Голяма част от останалите, на които бих отишъл на концерт, вече не свирят на живо. Нищо, и това не е малко. С удоволствие отново бих отишъл да гледам някоя от изброените групи.

Ето го и него, дано ви хареса…

Беше свеж летен ден, обикновен като всички останали. Нищо не подсказваше, че ще се случи нещо, което ще промени живота на Джон Смит завинаги. Той беше решил да използва свободното си време за да се наслади на една отпускаща разходка в парка. Грееше слънце, което нежно галеше с лъчите си цветята, дърветата и живите твари сред които Джон се разхождаше. Оглеждаше хората, които минаваха покрай него – леко облечени, усмихнати, радостни от приятното време. Но изведнъж слънцето се скри от грамаден и тъмен облак. Светлината намаля като при смрачаване. Започнаха да присвяткат дълги и ярки светкавици, които стигаха от земята до небето. Скоро след тях се чуваше тътенът на оглушителни гръмотевици, които караха въздуха да вибрира. Небето сякаш се разцепи и се изля силен пороен дъжд. Капките се забиваха в земята като дълги стрели. Хората се разбягаха панически за да се скрият където намерят подслон. Така направи и Джон. Не беше далеч от изхода на парка, където щеше да се скрие под стряхата на автобусната спирка и да изчака автобуса, с който да се прибере вкъщи. Той бягаше с всички сили, подтикван от инстинкта си за самосъхранение.
Алеите на парка набързо се превърнаха в реки и с всяка своя стъпка той разплискваше водата, в която газеше. Дрехите му бяха подгизнали и той усещаше как се разтягат от повишеното си тегло върху тялото му, студени и мокри. Напред по пътя си той забеляза малко детe, което стоеше само близо до едно дърво. То беше изплашено и ревеше. Лицето му имаше едновременно учуден, уплашен и измъчен вид. Толкова се беше изплашило, че не знаеше какво да прави и се надяваше, че родителите му ще дойдат всеки момент за да му помогнат. Странно защо то беше само по това време. Покрай него минаваха и други хора, но те бяха твърде унесени в грижата да спасят себе си за да му обърнат внимание. Когато Джон започна да го наближава видя как една ослепително ярка светкавица се стовари върху дървото и прекърши ствола му като сламка. То се наклони и започна да пада тъкмо към мястото, на което стоеше детето. Джон вече беше близо. Ускори стъпките си, но не беше достатъчно бърз за да успее да вдигне и премести детето. Затова скочи и го изблъска, преди то да бъде затиснато от стволът на високото дърво, но тялото на самият Джон се озова точно под него…
Настъпи мрак.

Но Джон беше оцелял. Навреме беше дошла линейка, която го откарала в болница, където животът му беше спасен. Бяха му извършени извънредно сложни операции, които продължаваха часове. Цели шест месеца Джон беше в кома, два от тях той се намираше в спешното отделение. Докторите правеха всичко възможно за да го задържат на този свят, но въпреки това не можеха да се ангажират с гаранция, че той ще се събуди от комата. Но ето, че един ден той започна да се пробужда. Мракът се изясняваше. Джон започна постепенно да отваря очи, а тъмнината да се разкъсва от ярка светлина. Отначало той се чувстваше заслепен от нея и тя му пречеше да фокусира предметите, които вижда. Контурите им бяха размазани и неясни. Джон разбра, че още е жив и си каза: „Май не съм мъртъв…“ Постепенно зрението му се подобряваше и Джон започна да се оглежда. Не знаеше, нито къде е нито кога, и се зае да разяснява с интерес този въпрос. Явно се намираше в легло. Всичко около него беше в бяло. От двете страни на леглото си той видя саксии и букети с най-различни цветя, които миришеха приятно и изпъстряха скучно бялата стая с багрите си. В един от ъглите на стаята пред себе си Джон съзря телевизор, а на шкафчето до леглото се намираше дистанционното му. Той се опита да протегне ръка към него за да го вземе и включи телевизора с цел да разбере поне колко време е изминало от инцидента, но нямаше сили да вдигне ръката си. Тогава вратата на стаята се открехна и вътре влезе един доктор. Беше облечен в бяла престилка и на Джон му беше трудно да различи ясно контурите на тялото му на фона на белите стени на стаята. Джон фиксира погледа си към лицето на доктора и започна да го разглежда. Възрастен и нисък човек с прошарена коса. Леко пълен. Носеше очила с черни пластмасови рамки. Тогава доктора отвори уста, стряскайки Джон и каза:

- Здравей, Джон. Радвам се, да те видя отново сред живите.
Джон леко се усмихна и отговори:
- И аз се радвам, че съм жив, но къде съм?
Намираш се в клиниката Св. Екатерина. Наш гост си вече шест месеца…
- Шест месеца? Толкова дълго време ли е минало?
- Всъщност често след подобен инцидент времето необходимо на пациента евентуално да се възстанови от подобни контузии обикновено е много по-дълго и дори не се знае дали той някога ще се събуди от комата. Учудващо за всички нас, ти се възстанови неочаквано бързо и ето, че вече си буден. Какво е последното, което помниш?
- Помня един ужасен ден… Имаше силна буря… Помня как една светкавица се стовари върху едно дърво, което се счупи и започна да пада върху едно дете. Какво стана с него?
- Ти го спаси, Джон. Ти си героят на града. След тази незапомнена и разрушителна буря, която нанесе огромни щети на нашия град, по вестниците и телевизиите пишеха и говореха повече за теб, отколкото за бурята. Цветята, които виждаш около себе си се изпращат всеки ден от хора, които ти съчувстват и са благодарни, че си спасил едно невръстно дете, като си рискувал собственият си живот.
- А какво става с мен? Не усещам тялото си?
Когато чу тези въпроси, докторът спря да гледа Джон в очите и наведе главата си. Въпреки, че в продължение на дългата си кариера се беше сблъсквал със смъртта и вече беше съобщавал лоши новини на пациентите си, никак не му бе приятно да го прави и това беше онази част от професията му, която най-много мразеше. Докторът проговори с тон в който се усещаше мъка и съжаление:
- За нещастие, дървото от което спаси горкото дете, се стовари върху теб и пречупи гръбнака ти на две места… Дълго време се борихме денонощно за живота ти и благодарение на Бога, успяхме да те спасим. Но все още медицината е безсилна да лекува подобни контузии. За съжаление ще останеш парализиран от кръста надолу до края на дните си. Скоро ще можеш отново да движиш ръцете си, но е необходимо време да укрепнат. Ще проведем терапии, които да възвърнат физическите ти сили, но да те предупредя, че ще бъдат мъчителни за теб…
Настъпи тишина. Джон се замисли над бъдещия си живот. Беше обречен да бъде сакат до края на дните си. Ще изгуби кариерата си, няма да е способен да извърши нещата, които беше замислял да направи. Скоро преди инцидента се беше скарал и разделил с приятелката си и сега ще му е почти невъзможно да си намери нова. Живота му беше свършен…
Докато Джон плуваше в ужасяващите си мисли, докторът седеше гузен с наведена глава в средата на стаята срещу леглото му и от време на време го поглеждаше. Тогава тишината бе разцепена от почукване на вратата, което за Джон прозвуча като грохот и го върна към реалността. Вратата се открехна и през нея се показа една медицинска сестра. Докторът отиде при нея и те си казаха нещо. Тогава той се върна при Джон, усмихна се и каза:
- Джон, имаш специални посетители.
После се върна при вратата, отвори я и в стаята влязоха мъж и жена с едно дете. Задно с доктора се приближиха до леглото на Джон и застанаха до него. Мъжът и жената изглеждаха най-обикновени хора, но в лицата им се четеше щастие и благодарност. Детето беше видимо притеснено. Стоеше с наведена глава и само от време на време вдигаше плахо поглед към Джон. Той разпозна в него детето, което беше спасил. А мъжът и жената бяха родителите му. След минута тишина, бащата най-после се реши да проговори:
- Господин Смит, жена ми и аз сме Ви много благодарни и сме щастливи, че спасихте живота на нашето единствено дете. Просто нямаме думи да Ви опишем признателността, която изпитваме към Вас. Искрено съжаляваме, че това, което извършихте, се отрази на Вашето здраве. Бих искал да Ви уверя, че можете да разчитате на нас за каквато и да помощ, която можем да Ви укажем. Малкият Стивън дължи живота и бъдещето си на Вас…
- Чувствам се поласкан, от това, което казвате, но ми е интересно как детето ви се озова самотно в парка онзи бурен ден? - Каза Джон.
Тогава усмивките изчезнаха от лицата на мъжа и жената и те наведоха глави. Бащата започна да обяснява с измъчен и гузен тон:
- Жена ми беше решила да изведе Стивън на разходка в парка… Там има едни малки игрушки, движещи се колички, на които синът ми много обича да си играе… По някое време звъннал мобилният й телефон и докато говорила по него изпуснала за секунди Стивън от погледа си и той изчезнал. Естествено веднага започнала да го търси, но всичко се развило толкова бързо. Вече е била много близо, когато сте спасили детето ни, но едва ли би било възможно да направи нещо друго, освен да гледа как Стивън бива смазан от онова дърво, ако не се бяхте намесил… Тя е първата, която се обадила в бърза помощ, за да Ви спасят. Моля Ви, не й се сърдете и не я проклинайте. Тя е невероятна жена и прекрасна майка. Уверявам Ви, че вече не изпуска Стивън от поглед дори за миг…
За пореден път стаята се изпълни с тишина. Джон беше погълнат от противоречиви чувства и не знаеше какво да каже. На родителите на детето също им беше трудно да кажат нещо. Тогава докторът се обърна към гостите и каза:
- Джон току що се събуди и се чувства много изморен… Нека да го оставим да си почине?
Бащата се обърна към него на излизане и заяви:
- Господин Смит, ако имате нужда от нещо, просто ни се обадете!

Джон наистина се чувстваше изморен. Беше му чудно, че въпреки, че е спал цели шест месеца има нужда да си почине. Първо се замисли над съдбата си. Съжаляваше, че се оказал в неподходящия момент на неподходящото място. Замисли се над начинът, по който ще протече животът му. Постепенно се унесе в неспокоен сън…

В сънят му се яви самият дявол. Целият червен, като нажежено желязо. Миришещ зловонно на катран. Стоеше до него прав и Джон го виждаше целият съвсем ясно. На краката му имаше копита, ръцете му бяха с дълги нокти като на хищник, а в дясната си ръка държеше тризъбец с остри върхове. На главата си имаше рога като на бик, зъбите му бяха остри като на акула. Виждаше се опашката му, която завършваше с нещо подобно на върхът на стрела. Той се приближи до Джон и седна на ръба на леглото му. На Джон му се струваше, че от тялото на дявола се излъчва силна топлина и сякаш температурата в стаята се повиши. Дяволът седеше до Джон и го гледаше втренчено с кърваво червените си очи. Най-после проговори и каза:
- Е, Джон… Видя ли какво се случи с теб? За какво ти трябваше да правиш това? Онова дете не е нито е твое, нито е на някой твой близък. Дори не го познаваш. За какво ти трябваше да го спасяваш? Сега ще бъдеш сакат до края на дните си. Ще бъдеш щастливец, ако успееш да си намериш прилична работа, а и вече никоя жена няма да те пожелае. Ти провали живота си заради някакво си невръстно дете, с което нямаш нищо общо. И какво спечели от това? Мигове слава, които проспа… Признателност на хора, които не биха си мръднали пръста в такава ситуация. И какво направи Бог за теб? Върна те сред живите за да страдаш до края на дните си. Но аз мога да променя това, стига да го пожелаеш. Мога да те върна обратно в онзи момент, когато светкавицата удря дървото. Мога да върна обратно предишният ти живот. Искаш ли го?
Джон се замисли за кратко, после плахо и колебливо промълви:
- Да…
Тогава дяволът махна с ръка и Джон се озова отново в парка под проливния дъжд, бягайки с все сили за да търси подслон. Отново видя насреща си до смърт изплашеното и ревящо дете, на което сълзите се сливаха с капките дъжд. Но инстинктът му надделя над разума и Джон отново се хвърли и го спаси…

- Нееееее….. Джон, какво направи?! - Извика дяволът, устата му бълваше огън, а от тялото му се излизаше пара. - Защо направи това?! Защо не послуша разума си? Ето, че отново лежиш безпомощен в това легло. Дадох ти шанс да спасиш живота си, а ти не го използва. Но ще ти простя и ще ти дам още един, последен шанс. Послушай разума си и този път постъпи ПРАВИЛНО!
- Съжалявам… Този път ще се постарая… Каза Джон.
Дяволът пак махна с ръка. Джон отново се озова в парка, но този път като наближи до дървото, се спря. Стоеше прав и гледаше как светкавицата пронизва дървото, а то пада и размазва безпомощното дете… Но дървото закачи с клоните си жиците, които минаваха по близките електрически стълбове, повлече ги и те се стовариха точно върху Джон, който умря в адски мъки от електрически шок. Душата на детето отлетя в рая, а Джон се озова право в казана на дявола, който му се смееше ехидно и зловещо…

Тогава Джон се събуди в болничната си стая, целият плувнал в пот и разтреперен от ужасния кошмар. Каза си, че все пак е постъпил правилно и трябва да е благодарен за живота си и да го използва по възможно най-добрият начин.

…..
Come crawling faster
obey your Master
your life burns faster
obey your Master
Master

Master of Puppets I’m pulling your strings
twisting your mind and smashing your dreams
Blinded by me, you can’t see a thing
Just call my name, `cause I’ll hear you scream
Master
Master
Just call my name, `cause I’ll hear you scream
Master
Master
……

Perttu Kivilaakso, Eicca Toppinen и Paavo Lötjönen, сн. Avtora.com

После музикантите чрез Eicca Toppinen се извиниха за дългото чакане, на което бяхме подложени и го оправдаха с проблеми в музикалната уредба, но на нас не ни остана много време да мислим затова, защото продължиха да ни разбиват с яки парчета. Изпълниха няколко техни авторски инструментали: Heat, Betrayal/Forgiveness, Somewhere around nothing, Prologue… По едно време Eicca Toppinen реши да каже нещо, но в екстаз от предишното им парче ние постоянно викахме и не му давахме думата и той се изцепи като каза: You crazy Bulgarians!

Eicca Toppinen, сн. Avtora.com

За да успокоят страстите изсвириха две по-бавни парчета – Nothing Else Matters и Bittersweet. Както и по време на концерта на Metallica в Пловдив и тук публиката изпя целият текст на първото парче. И аз пях, не че мога да пея, де… Между другото Nothing Else Matters звучи прекрасно в изпълнение на Apocalyptica. А когато свиреха Bittersweet, ние се постарахме да заместим отсъстващите певци. Други парчета на Metallica, които съм чувал в изпълнение на живо в оригинал, които сега чух и във вариант на Apocalyptica бяха: Fight fire with fire, Enter sandman, Creeping Death. По време на последното парче всички със задоволство пяхме припева:

……
Die! Die! Die!
Die by my hand
I creep across the land
Killing first born man

Die! Die! Die!
Die by my hand
I creep across the land
Killing first born man
…..

Нещо повече. Metallica пропуснаха да изсвирят Seek and Destroy в Пловдив, но за сметка на това го чух в изпълнение на Apocalyptica. Беше много яко. Един от тях подкара началните акорди на песента и всички настръхнахме. Той каза: Hey, what is this? И после пак ги повтори. Развикахме се от удоволствие. Започна бурно куфеене и скачане. Някои от публиката си устроиха и пого, което не беше много хубаво, защото не е приятно докато мирно си куфееш и скачаш и се кефиш на музиката, някой да те сръга в гърба…
Освен парчета по Metallica, чух и кавър по едноименният инструментал на Sepultura – Inqusition Symphony. Също много здраво парче.

Eicca Toppinen и Paavo Lötjönen, сн. Avtora.com

Поведението на музикантите на сцената беше страхотно. Раздадоха се и свиреха на инструментите си по оригинален начин – вдигаха ги във въздуха, поставяха ги зад тила си и се разхождаха с тях докато свиреха.
Всъщност Apocalyptica не идват за първи път в България. Били са тук през 1999 г., когато са изнесли концерти в София и Пловдив. Тогава не можах да ги гледам пряко, но поне ги видях по телевизията. От тогава зная, че са нарекли групата си така, защото са искали хем да звучи апокалиптично, хем да наподобява името на любимата им (ми ;)) група Metallica, и така са се прели на Apocalyptica.
Ето, че доживях да ги видя на живо. Надявам се да дойдат и трети път в България, че да мога пак да ги гледам.
Когато приключи концерта се чувствах като размазан, но размазан от кеф! Разбих се от куфеене и скачане. Тук е момента да се извиня на всички, които настъпих, докато скачах… Не беше нарочно!

Мина почти година и половина откакто написах тази публикация. Промяната настъпи през юли миналата година. Останах в банката, но вече работя в IT отдела й, участвам в поддръжката на една от най-важните системи в нея. Беше ми поверена отговорността за правата на потребителите - моите колеги. Старая се да върша възможно най-добре работата си. Интересното е, че за това, което върша нямам никаква квалификация. Но това не означава, че нямам опит. Нивото ми в сферата на компютрите е много по-високо от средното. Занимавал съм се с доста сложни и сериозни неща на личния си компютър. Просто защото са ми били интересни. По този начин започнах да правя интернет страници, а компютъра ми се превърна в DHCP, proxy, HTTP и MySQL сървър под Линукс. Не съм изучавал, нито чел нищо в тази насока. Просто като срещна някакво затруднение се обръщам за помощ към Google, а той е много отзивчив. Знанията, които натрупах в следствие на експериментите си, много ми помагат сега в работата ми. А за нещата, които не знам, ми помагат колегите от отдела ни за разработка на софтуер. Благодарение на тях придобих нови знания. Всъщност бях кандидатствал за по-ниска длъжност в IT отдела, но когато бях на обучение в звеното, което отговаря за поддръжката на счетоводната система ми предложиха да остана на работа при тях. На мен също ми хареса там и после се наместиха нещата.
Въпреки, че заплащането, което получавам в момента е сравнително високо, не съм достатъчно доволен от него. Сигурен съм, че ако реша да търся, ще намеря още по-интересна работа с още по-високо заплащане. И това ще се случи, като започне да ми омръзва сегашната работа…